Като нарисуван с водни боички
Един от последните участници в състезанието ни " Обичам този град! " се казва Евгения Трифонова. Тя е от Плевен, единствено на 16 години е и през днешния ден ни споделя за града, в който се е влюбила от пръв взор. Там я е отвела книгата на Фани Мутафова-Попова, " Дъщерята на Калояна ". Прочетете описа на Евгения, с цел да срещнете едно по-малко познато лице на Истанбул.
„ Градът на царя “, за който доста са мечтали доста, само че малко покорили. Истанбул не е просто град, той е живот. Той съчетава несъчетаемото, той е симбиозата сред Изтока и Запада, сред исляма и християнството, сред историята и модернизма, сред морето и хълмовете.
Добре пристигнали в града със 100 лица! Градът, където крясъците на гларусите са най-силни. Градът, където мирисът на подправки, носещ се зад всеки ъгъл, е най-остър. Градът, където звуците на вълните са най-мелодични. Градът, в който се влюбих от пръв взор!
Часът е 5:01, събудена съм от звуци, далечни за моята душа и просвета. Имамът започваше да пее своята утринна молитва, а аз като екскурзиант нямах самообладание да опозная всички лица на Истанбул, по тази причина се облякох небрежно и потеглих към крайбрежната улица.
В 5 сутринта забързани търговци не тичаха всред върволицата от туристи, не носеха 5-6 чашки чай в железни кръгли подносчета. Нямаше ги и многочислените туристи с фотоапарати. Нарочно забравих своя фотоапарат, тъй като не желаех да запиша нищо на пластмасова карта памет, а желаех да усещам всичко със своите сетива и душа.
Дъждът наближаваше, само че моята крачка беше все по този начин мудна и безгрижна. Когато стигнах на крайбрежната, нямаше съвсем никакви хора. Дори риболовците не ловяха риба, единствено понякога някой спортуващ човек ме подминаваше. Погледът ми шареше на всички места, попиваше всеки облик, всеки тон, както сухата земя попива летния дъжд, до момента в който не се обърнах с лице към една от най-живописните картини, които моите очи в миналото са виждали.
Бреговете на Босфора бяха потънали в мистична мъгла. Хоризонтът се беше огънал под тежестта на водата. Само гларусите размахваха постепенно криле. В този миг светът към мен замря, в тишина потъна целият град, като че ли нарисуван с водни боички.
На връщане към хотела Истанбул беше различен – приказност от цветове, звуци и аромати. Забързани хора, свирещи клаксони, туристи с фотоапарати, усмихнати търговци, които гостоприемно те канят със своята стока даже да им кажеш, че няма да купиш нищо от тях. Миризми на царевица, на печени кестени, симит, дюнери и какво ли още не се носеха из въздуха. Всичко това беше изместило онази спираща дъха картина, от която не можех да откъсна очи допреди малко и която нямаше да не помни в никакъв случай.
В Истанбул всяко кътче носи своя немислим мирис. В Истанбул всеки камък носи своята история. В Истанбул всяка улица води до нещо незабравимо и достоверно. В Истанбул оставих своето сърце!
Автор: Евгения Любомирова Трифонова
„ Градът на царя “, за който доста са мечтали доста, само че малко покорили. Истанбул не е просто град, той е живот. Той съчетава несъчетаемото, той е симбиозата сред Изтока и Запада, сред исляма и християнството, сред историята и модернизма, сред морето и хълмовете.
Добре пристигнали в града със 100 лица! Градът, където крясъците на гларусите са най-силни. Градът, където мирисът на подправки, носещ се зад всеки ъгъл, е най-остър. Градът, където звуците на вълните са най-мелодични. Градът, в който се влюбих от пръв взор!
Часът е 5:01, събудена съм от звуци, далечни за моята душа и просвета. Имамът започваше да пее своята утринна молитва, а аз като екскурзиант нямах самообладание да опозная всички лица на Истанбул, по тази причина се облякох небрежно и потеглих към крайбрежната улица.
В 5 сутринта забързани търговци не тичаха всред върволицата от туристи, не носеха 5-6 чашки чай в железни кръгли подносчета. Нямаше ги и многочислените туристи с фотоапарати. Нарочно забравих своя фотоапарат, тъй като не желаех да запиша нищо на пластмасова карта памет, а желаех да усещам всичко със своите сетива и душа.
Дъждът наближаваше, само че моята крачка беше все по този начин мудна и безгрижна. Когато стигнах на крайбрежната, нямаше съвсем никакви хора. Дори риболовците не ловяха риба, единствено понякога някой спортуващ човек ме подминаваше. Погледът ми шареше на всички места, попиваше всеки облик, всеки тон, както сухата земя попива летния дъжд, до момента в който не се обърнах с лице към една от най-живописните картини, които моите очи в миналото са виждали.
Бреговете на Босфора бяха потънали в мистична мъгла. Хоризонтът се беше огънал под тежестта на водата. Само гларусите размахваха постепенно криле. В този миг светът към мен замря, в тишина потъна целият град, като че ли нарисуван с водни боички.
На връщане към хотела Истанбул беше различен – приказност от цветове, звуци и аромати. Забързани хора, свирещи клаксони, туристи с фотоапарати, усмихнати търговци, които гостоприемно те канят със своята стока даже да им кажеш, че няма да купиш нищо от тях. Миризми на царевица, на печени кестени, симит, дюнери и какво ли още не се носеха из въздуха. Всичко това беше изместило онази спираща дъха картина, от която не можех да откъсна очи допреди малко и която нямаше да не помни в никакъв случай.
В Истанбул всяко кътче носи своя немислим мирис. В Истанбул всеки камък носи своята история. В Истанбул всяка улица води до нещо незабравимо и достоверно. В Истанбул оставих своето сърце!
Автор: Евгения Любомирова Трифонова
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ